Дообре, престраших се да пусна и този разказ. Предупреждавам, че още не съм го преработила, че е по-дълъг от предвиденото и че не е с хепи-енд... Впрочем, то няма нищо хепи в него, но както и да е. Приятно четене и ще ви помоля да коментирате в тази тема ^^
Мракът обгръщаше запустелия град като плътна пелена. Беше тихо. Много, много тихо. Прозорците на сградите в добрите квартали светеха в жълто. Студът беше сковаващ. За да бъде картинката още по-зловеща, гъста мъгла се стелеше откъм гората и заплашваше да покрие улиците. Това накара малкото останали минувачи да забързат към домовете си.
Тя се изпъна като струна. От покрива на порутената кооперация имаше чудесна гледка към квартала. Най-лошият квартал в града, всъщност. Тук прозорци не светеха. Единствената слаба светлина идваше от уличините лапми или поне тези, които бяха оцелели. Но тъмнината не й пречеше, не. Зрението й беше перфектно, орлово, виждаше съвършено в нощта. Защтото тя беше хищник. Съвършеният хищник. Сетивата й долавяха всичко. Пое дълбоко възух... и замръзна. Дробовете й се напълниха с влудяващия аромат на прясна кръв. Толкова чиста, толкова сладка. Миризмата накара пожарът в гърлото й да пламне с опустошителна сила. Мислите й блокираха, мускулите й се стегнаха и тя скочи. За секунди се озова на земята, безшумна като сянка. Вече не чуваше нищо, освен влажното тупкане на уплашено сърчице. Не надушваше нищо, освен кръвта, пулсираща под тънката кожа. Не виждаше нищо, освен нейната плячка.
Малко момиченце, на около единадесет годинки стоеше на тротоара. Дългата й черна коса почти закриваше невинното личице. Огромните й очи гледаха уплашено.
- М-мамо? - промълви то, усещайки нечие присъствие.
Тя действаше светкавично. Мислите й бяха замъглени. Гърлото й гореше, пламъците я караха едвам да сдържа агонизиращите си писъци. Имаше нужда от кръвта... Но това беше дете. Невинно дете. Та нали децата бяха най-невинното нещо на този свят! Хищническите инстинкти бяха по-силни от разума, жаждата не можеше да чака. Всичко се случи за секунди. Дългите зъби пробиха крехката кожа на врата й преди момиченцето да има време да мигне. Тъмната, гъста кръв се вливаше в гърлото й, потушаваше адските пламъци. Студените бели ръце се бяха вкопчили в крехкото тяло като в спасителен пояс. Но тя не можеше да сдържи риданието си. Когато кръвта свърши, бязжизненото телце тупна глухо. Тя падна на колене заедно с него. Сълзите мокреха страните й. Жаждата, стихнала замалко, сега избухна сякаш още по-силно. Вятърът й донесе нова миризма.
Тя отново замръзна. Жаждата и инстинктите й я подлудяваха, сега тя нямаше никакъв контрол върху тях. Миризмата беше неустоима. Тази кръв беше още по-вкусна, още по-привлекателна. Беше примесена с мъжественост...
- Кайла! Кайла! - извика притежателят на аромата.
Гласът прониза Дивайн. Този глас... Сълзите отново рукнаха, но тялото й се стегна, готово да се хвърли върху плячката.
Зад ъгъла се показа високо русо момче с атлетична фигура.
- Кайла! - изкрещя той и се затича към мъртвото момиченце. Падна на колене до нея и започна да я разтриса.
- Кайла... Кайла... - гласът му преливаше от мъка.
Тя направи плаха крачка. Гърлото й гореше, не можеше да се контролира.
- Дивайн?!
Зелените му очи я гледаха невярващо. Лицето му, изкривено от мъка, сега застина изненадано. Това лице, което тя беше виждала толкова много пъти насън. И тези очи, които някога я караха да забрави всичко... Гласът, който я успокояваше, когато е уплашена, който я развеселяваше, когато е тъжна.
- Арън... - простена тя.
Следващото нещо, което осъзна беше, че пие. Кръвта я изпълваше със сила, караше пламъците да угаснат. Не знаеше колко време й бе нужно, за да изпие цялата му кръв. Знаеше обаче, че остана още дълго време в мъртвото тяло на Арън, ридаейки. Не й пукаше, че някой може да я види. За момент й се стори, че мъката е по-силна и от жаждата й... Седя там още много време. Изведнъж обаче се изправи решително, избърса сълзите си и се запъти към гората. Небето започна да се прояснява и да изсветлява. Всичко стана с една идея по-светло. Тя бързаше, краката й едва-едва докосваха земята. Нямаше много време, за да излезе от града, но успя.
Слънцето обля града в светлина. Небето се беше прояснило и сега грееше в светлосиньо и оранжево. Най-ранобудните хора посрещнаха изгрева. Някои от тях тръгваха за работа, други за джогинг в парка. Всеки бе така погълнат от себе си и своето ежедневие, че малко от тях забелязаха тънкия лилав дим, носещ сладникав аромат, който се виеше откъм гората...
